В плен съм!
Тюркоазени очи
хладнокръвно се прицелват в мен...
Кристални зъби
настървено ме разкъсват...
Аз съм твоята следобедна закуска...
След малко ще съм без сърце...
Студена...
Не се задавяй, моля те!!!

Отново следвам пътя си към теб...
За миг залитнах по поредната заблуда
за страст и споделеност...
Но се върнах...
Доста бързо този път!
Попарена и изподрана...
Разплакана от гняв и унижение...

Но какво са още няколко бодли
след хилядите остриета, разкъсвали сърцето ми...
И колко ли значат две-три нови сълзи
в безкрайното море от огорчение...

Вървя към теб
през тръни и бури, парещ пясък, лъжи и бездушие...
по-уверена и мъдра от всякога...

Ти също приближаваш...
Не те познавам...
Но предвкусвам нежността ти, силата ти,
дързостта ти да бъдеш с мен, независимо от всичко...

Вървим така... един към друг...
Устремени към мига,
когато ще слеем своите "Обичам те!"...



Marc Lavoine - La grande amour en duo avec... by adepa

...

Добре изглежда в тялото на мъж,
а всъщност е дете -
уплашено от зрелостта,
притихнало в удобството на вечната родителска опека...
Безпомощно жонглира с всички "Трябва!" и "Не бива!"...
Не смее да порасне,
да дръзне САМ да последва мечтите си
и да потърси своето истинско щастие...

Simply Falling

Оплетена съм...
В думи, погледи и суета...
Едва ли ще избягам...
Животът ми е чернова...
Усмихвам се и се протягам...

Прекрасна негърка в синьо (blue)
пее блус (blues)
за изчезващия блус (blues)...
Колко романтично!...

... А някои я мразят!
Само защото е „черна“!
Клети „бели“ души!...

...

Отново е лято!

И навсякъде пърхат
морска свежест
и горска прохлада...
Птичка шарена
песен нежна нарежда
за вълшебната сладост,
ярко-слънчево трепетна,
засияла в небето
и събудила нова надежда...

И отново съм тук, както някога...
От самотната кула се пуснах на воля...
По-решена и готова от всякога
да обичам и да се боря... :)

Tръгвам си...

Тръгвам си...
Не бързам...
Вече няма за какво...
Имам цял половин живот пред себе си...
А зад мен -
само стъпки...
и цяла вечност чакане...
На теб...
Духовна моя половинке,
човек "с голямо Ч",
дрън-дрън с голямо "Д"...
мечтан, бленуван и копнян...
Напразно...
Защото "няма такова животно"!
А дори и да те има,
мен вече ме няма!

Едва ли...

Ще се срещнем ли някога пак?
Едва ли...
А така ми се иска...

Както дръзка светулка - непрогледния мрак,
те мечтая,
и искрички разплисквам...

И се моля
и боря...
Макар и за миг...
макар и без чувства...
да вкуся отново от твоята същност...

Bedtime Story...

3 след полунощ...
Време е за сън...
Сърцето тактува...
на дъждовните капки отвън...

Не дишам - втренчена в мислите,
очите отказват да спят,
търся пак абсолютната истина
за злободневния," приказен" свят...

Ще я видя ли някога...
И дали съществува...
Разсънвам душата си...
Докрай ще будувам!!!

"Love is all around"

Усещам любовта около себе си -
навсякъде... но не и в мен...
Тайно ровя в избледнелите белези,
пулс и ритъм - полуприглушен...
Ноември е. Лятно-слънчеви петъци...
Мрачен ще бъде и днешния ден...

Неделя вечер

Мач. Неонова тераса. Ек от вувузели.
Щурченце свири "Ода за асфалтовите дупки"...
Смях. Псувни. Антена със снежинки.
Сподавен женски коментар,
не на място, не навреме...
Испания - световен шампион...
"Октоподът си е октопод..."

След хиляди истории с любовни приключения
ушите ми завиват се,
прозявка кратка и заспиват.
Горката ми глава...
Ще нищи пак до късно
кишавите спомени
за пропуски и грешки в любовта...

А полигамните ми бели дробове,
изкушени за пореден път,
ще си припомнят лепкавата сладост
и ще жадуват прелъстителните, самовлюбени цигари...
и ще надничат жално в портмонето ми
с надежда нещо да остане...

Центрофугирам сълзите и тинята,
на простира сърцето ми съхне,
изтривам бръчките от лицето ръждясало...
Затварям очи... в очакване на утрото...

Искам да накажа някого!
... Може и с летален край!

...

В огън студен
своите чувства изгарям...
Път отварям за нова любов...

Ти си пред мен...
Грешки пак ще повтарям...
Да се срещнеш с тях дали си готов?!

Ще харесваш ли пак косата ми буйна,
тайните ѝ щом разбереш,
скрила спомени сладки за чужди милувки,
галена някога от други мъже...

Ще целуваш ли пак моите пламенни устни,
ако разкъсат те без жал и без страх...
И дали пак ще са тъй сладки и вкусни,
напоени с кръвта ти по тях...

Ще жадуваш ли пак моите топли обятия,
ако с тези две нежни ръце
без да искам, устремена да прегърна душата ти,
задуша те и обсебя със мен...

И ще гледаш ли пак тъй влюбен очите ми,
ако пронижат те със злоба и гняв
и раняват те често със болезнени истини
и лъжѝ, ... с непоносима тъга...

Ще желаеш ли пак тъй силно моето тяло,
ако разголя пред теб дързостта
да прекрачвам отвъд всички рамки и граници,
отдадена без свян на сластта...

Ще обичаш ли пак безусловно душата ми,
ще се стремиш ли към моето сърце,
ако откриеш, че те еднакво подвластни са
на двете най-силни стихии - огън и лед...

Ще свалиш ли тогава очилата си розови
и ще видиш ли другото ми лице:
коса опетнена, очи зли, устни отровни,
ръце оковаващи, тяло порочно,
душа грешна и студено сърце...

Дали пак ще поискаш да бъда до тебе,
да сме заедно, ден подир ден...
илѝ ще избягаш и потърсиш спасение
в нечие друго сърце...

И, ако, все пак, решиш да останеш,
ще бъдеш ли безкрайно щастлив,
когато от мен си и обичан, и мразен...
и това не ще ли те промени...

Ще запазим ли жива тази малка искричка,
разгоряла любовта между нас?!
Или ще угасне от фалшиви игрички
огнено-ледената ни страст?!

Аз... Ти...

Аз - безкрайното море...
Ти - изгряващото слънце...
Част от дръзкия пейзаж
на първоюлска утрин...

Шансът да се съберем -
малък като зрънце,
мамещ е като мираж,
като желано чудо...

Пред хората един до друг,
а всъщност тъй далечни...

Копнея твоята прегръдка
и изгрева жадувам вечно...

... когато озаряваш мойта плът
и топлиш ме цял ден...
... а после си отиваш...
Посгряваш друго нечие сърце
и пак при мен пристигаш...

И гледаш ме тъй, отвисоко,
как буйствам и притихвам,
стремяща се да те докосна,
с вълнѝте да те стигна...

... И все пак... ако някой ден
настане този миг лелеян
и ти се приближиш към мен,
и двама във едно се слеем...

...какво ли ще ни сполети?
И с нас какво ще стане?...
... Дали с жарта си ще ме пресушѝш
или от влагата ми ще угаснеш...

Илѝ пък ще се преродим
във нещо по-прекрасно?!

Ела! :)

Аз знам, че съществуваш
там някъде в пространството...
... И сигурно ревнуваш
живота ми във странстване -
натрупал много истини, спомени, "приятели",
незаличими дири оставили в душата ми...

Ела! Не се срамувай!
Открий ме в тишината ми...
... От теб не се страхувам
да видиш голотата ми -
ту черна и озъбена, скрита под доспехите;
ту огнена и влюбена, галеща ръцете ти...

Цигарено червено
проблясва в тъмнината...
единственото цветно
нещо в тишината...

Поемам дъх. Издишвам.
Пристъпвам към безкрая...
багажът е излишен -
какво е там?! - не зная...

Догаря светлинката,
червена, от цигара...
Пресягам със ръката
нова да запаля...

Аз също имам нужда да повярвам,
да се отпусна и да грабя с пълни шепи!
Но не от правила наложени, „разбиране“ измамно,
„толериране“ в доспехи!

Нуждая се да бъда
истински приета и обичана,
заради това, което съм -
такава мрачна, подозрителна,
песимистична и до болка искрена!

Цвета си черен да добавя към дъгата
и тя да не посърне, а да се почувства още по-богата!

По повод авто-психодраматизацията на снощния ми кошмар :)

Моите първи 7 години
започнаха всъщност на 22...
Със женственост, скрита зад листа от смокиня,
и все още с наивността на дете...
Изкушено от огъня, който бе наблюдавало,
до неотдавна за него мираж,
но по-любопитно и смело от всякога ,
бързо впусна се, с мисълта за игра...

И както честичко случва се,
опари се, дори изгоря
душата, сърцето си –
в тях загнезди се мъката
и остави дълбока следа.
Упои после болката с безполезни заблуди
за розов свят, доблестен мъж,
нали бе дете, не можа да събуди
животворния пролетен дъжд.

Отдавна годините 7 изминаха -
деветата кара сега...
Прости се с "безгрижната" детска градина
и пое пътя към зрелостта.
В началото плахо, а после по-смело
разравяше бавно жарта,
незараснали, рана след рана откриваше,
забравени във пепелта...
Насърчавано с помощ и добронамереност,
търпеливо превързваше...
и лекуваше се от глупостта…

Така и до днес... и поредната рана
дошла ненадейно в съня…
Не, не я бях забравила! Прекалено голяма е.
Просто бягах от тази тъга...

Събудих се бързо
със спомена смътен
за унижение, страх, самота,
за коварния мост,
ужким мое Спасение
от тихата, страшна река;
и измамните снимки,
всъщност маски пленителни
на болката в реалността…

Миг колебание и в сражение втурнах се,
този път напълно сама.
Сам предаде се мостът...
Разкъсах заблудите...
... изгоряха в своя фалш и лъжа.

Преминах реката, подмолна и хлъзгава -
опасна за тези, обзети от страх...
За пръв път свободна и независима,
със сладката болка от горчивата истина
и всичко, що преживях.

/28.10.2009г./

Уморих се да се правя,
че нищо ми няма! ИМА МИ!!!
Разбира се...

Уморих се да раздавам
усмивки наляво-надясно! ВСЪЩНОСТ ЗЪБИ!!!
И то какви...

Уморих се "да бъда" над нещата
най-великодушно! ОБИЖДАМ СЕ!!!
Доста често даже...

Уморих се да казвам: "Няма нищо!
Не се притеснявай!" ПРИТЕСНЯВАЙ СЕ!!!
Защото има за какво...

Уморих се да се старая да съм винаги
коректна и точна! ЩЕ ГРЕША!!!
Без вина и обяснения...

Уморих се да ми пука
от всичко и всеки! НЯМА ВЕЧЕ!!!
Ще правя каквото си искам...

Уморих се да нося тази толкова
задушна маска! ИСКАМ ИСТИНСКОТО СИ ЛИЦЕ!!!
Онова - грозното...

Опитах да викна с пълно гърло...
така, както правех преди...
Но само тих вопъл изтръгнах...
от скованите в догми гърди...

Доволни ли сте, уважаеми
госпожички и господинчета,
от това, което постигнахте
с мен - такава една, възпитана!

Но не за дълго! Обещавам ви!
Събуди се вече момичето,
което тъй грижливо приспивахте!

/На всички, които, при запознаване,
се представят с 2-те си висши, 4-те езика,
които владеят перфектно,
и богатата си обща култура.../


Отлепвам от себе си
етикет след етикет,
враснали в мене с годините...

Прилежно насаждани
от доброжелатели безчет,
самите себе си оплели с тях, милите...

Неистова болка е... но ето:
очите прогледнаха пак,
затуптя и сърцето,
устата е без похлупак...

... и всичко е истинско -
вкус, мирис и цвят,
и чувствата, даже и мислите
за съвършено несъвършения свят...

обувки прашни,
раница, все още стегната,
готови да потеглят пак -
не ми се връща в обикновеността...

разглеждам снимки и печати -
трофеи от едно пътуване -
ще ги споделя, дори ще се изфукам с тях...

но спомените си остават лично мои,
емоциите - непокътнати в душата ми,
ще спестя на другите...

Довиждане, моя истинска същност!
Нахлузвам маската, по-прозрачна от всякога,
и се потапям в ежедневието...