По повод авто-психодраматизацията на снощния ми кошмар :)

Моите първи 7 години
започнаха всъщност на 22...
Със женственост, скрита зад листа от смокиня,
и все още с наивността на дете...
Изкушено от огъня, който бе наблюдавало,
до неотдавна за него мираж,
но по-любопитно и смело от всякога ,
бързо впусна се, с мисълта за игра...

И както честичко случва се,
опари се, дори изгоря
душата, сърцето си –
в тях загнезди се мъката
и остави дълбока следа.
Упои после болката с безполезни заблуди
за розов свят, доблестен мъж,
нали бе дете, не можа да събуди
животворния пролетен дъжд.

Отдавна годините 7 изминаха -
деветата кара сега...
Прости се с "безгрижната" детска градина
и пое пътя към зрелостта.
В началото плахо, а после по-смело
разравяше бавно жарта,
незараснали, рана след рана откриваше,
забравени във пепелта...
Насърчавано с помощ и добронамереност,
търпеливо превързваше...
и лекуваше се от глупостта…

Така и до днес... и поредната рана
дошла ненадейно в съня…
Не, не я бях забравила! Прекалено голяма е.
Просто бягах от тази тъга...

Събудих се бързо
със спомена смътен
за унижение, страх, самота,
за коварния мост,
ужким мое Спасение
от тихата, страшна река;
и измамните снимки,
всъщност маски пленителни
на болката в реалността…

Миг колебание и в сражение втурнах се,
този път напълно сама.
Сам предаде се мостът...
Разкъсах заблудите...
... изгоряха в своя фалш и лъжа.

Преминах реката, подмолна и хлъзгава -
опасна за тези, обзети от страх...
За пръв път свободна и независима,
със сладката болка от горчивата истина
и всичко, що преживях.

/28.10.2009г./