Неделя вечер

Мач. Неонова тераса. Ек от вувузели.
Щурченце свири "Ода за асфалтовите дупки"...
Смях. Псувни. Антена със снежинки.
Сподавен женски коментар,
не на място, не навреме...
Испания - световен шампион...
"Октоподът си е октопод..."

След хиляди истории с любовни приключения
ушите ми завиват се,
прозявка кратка и заспиват.
Горката ми глава...
Ще нищи пак до късно
кишавите спомени
за пропуски и грешки в любовта...

А полигамните ми бели дробове,
изкушени за пореден път,
ще си припомнят лепкавата сладост
и ще жадуват прелъстителните, самовлюбени цигари...
и ще надничат жално в портмонето ми
с надежда нещо да остане...

Центрофугирам сълзите и тинята,
на простира сърцето ми съхне,
изтривам бръчките от лицето ръждясало...
Затварям очи... в очакване на утрото...

Искам да накажа някого!
... Може и с летален край!

...

В огън студен
своите чувства изгарям...
Път отварям за нова любов...

Ти си пред мен...
Грешки пак ще повтарям...
Да се срещнеш с тях дали си готов?!

Ще харесваш ли пак косата ми буйна,
тайните ѝ щом разбереш,
скрила спомени сладки за чужди милувки,
галена някога от други мъже...

Ще целуваш ли пак моите пламенни устни,
ако разкъсат те без жал и без страх...
И дали пак ще са тъй сладки и вкусни,
напоени с кръвта ти по тях...

Ще жадуваш ли пак моите топли обятия,
ако с тези две нежни ръце
без да искам, устремена да прегърна душата ти,
задуша те и обсебя със мен...

И ще гледаш ли пак тъй влюбен очите ми,
ако пронижат те със злоба и гняв
и раняват те често със болезнени истини
и лъжѝ, ... с непоносима тъга...

Ще желаеш ли пак тъй силно моето тяло,
ако разголя пред теб дързостта
да прекрачвам отвъд всички рамки и граници,
отдадена без свян на сластта...

Ще обичаш ли пак безусловно душата ми,
ще се стремиш ли към моето сърце,
ако откриеш, че те еднакво подвластни са
на двете най-силни стихии - огън и лед...

Ще свалиш ли тогава очилата си розови
и ще видиш ли другото ми лице:
коса опетнена, очи зли, устни отровни,
ръце оковаващи, тяло порочно,
душа грешна и студено сърце...

Дали пак ще поискаш да бъда до тебе,
да сме заедно, ден подир ден...
илѝ ще избягаш и потърсиш спасение
в нечие друго сърце...

И, ако, все пак, решиш да останеш,
ще бъдеш ли безкрайно щастлив,
когато от мен си и обичан, и мразен...
и това не ще ли те промени...

Ще запазим ли жива тази малка искричка,
разгоряла любовта между нас?!
Или ще угасне от фалшиви игрички
огнено-ледената ни страст?!

Аз... Ти...

Аз - безкрайното море...
Ти - изгряващото слънце...
Част от дръзкия пейзаж
на първоюлска утрин...

Шансът да се съберем -
малък като зрънце,
мамещ е като мираж,
като желано чудо...

Пред хората един до друг,
а всъщност тъй далечни...

Копнея твоята прегръдка
и изгрева жадувам вечно...

... когато озаряваш мойта плът
и топлиш ме цял ден...
... а после си отиваш...
Посгряваш друго нечие сърце
и пак при мен пристигаш...

И гледаш ме тъй, отвисоко,
как буйствам и притихвам,
стремяща се да те докосна,
с вълнѝте да те стигна...

... И все пак... ако някой ден
настане този миг лелеян
и ти се приближиш към мен,
и двама във едно се слеем...

...какво ли ще ни сполети?
И с нас какво ще стане?...
... Дали с жарта си ще ме пресушѝш
или от влагата ми ще угаснеш...

Илѝ пък ще се преродим
във нещо по-прекрасно?!

Ела! :)

Аз знам, че съществуваш
там някъде в пространството...
... И сигурно ревнуваш
живота ми във странстване -
натрупал много истини, спомени, "приятели",
незаличими дири оставили в душата ми...

Ела! Не се срамувай!
Открий ме в тишината ми...
... От теб не се страхувам
да видиш голотата ми -
ту черна и озъбена, скрита под доспехите;
ту огнена и влюбена, галеща ръцете ти...